СЪДБИ СЛЕД ГЕНОЦИДА: Шамирам Севак, дъщерята на арменския писател Рубен Севак, убит по време на Арменския геноцид

Spread the love

PECHAT

02.01.2017, ГАНТЕХ АРАРАТЯН – В тила на френския град Ница се издигат хълмове, върху един от които е построен старчески дом. В стаята на Шамирам Севак, на почетно място, е поставена една детска снимка. В снимката се вижда едно момиченце с детска шапка, а на врата й е вързана голяма панделка. До нея са майка й и брат й. Но това не е снимка направена по време на топла семейна ваканция. Тези тримата, с горчиви и помрачени лица, са се снимали през есента на 1915 година, в Константинопол (Истанбул). Майката е с черни траурни дрехи. Ужасната трагедия завинаги е променила съдбата на семейството.

„Това е онази снимка от паспорта, с който успяхме, с помощта на посланика на Германия, да излезем от страната”, казва Шамирам. През 1915 година тя бе само на една година, а брат й – Левон на три. Майка й – Джени, се опитвала от посолството на Германия да се свърже по телефона с баща си, който живеел в Германия.

„Ние не успяхме да избягаме. Границите вече бяха затворени, – разказва Шамирам, – беше война и геноцид. Избиваха ни”.

Днес, след повече от един век, има учудваща разлика между тази нежна и радостна жена с подържани и красиви ръце и историята за нейното бурно детство.

Мощният образ на бащата

12804811_1751914975030778_4117533550872380528_nШамирам е родена на 10 юли 1914 година, в Константинопол. За съжаление почти не е познавала баща си, била е бебе, когато са го арестували и той никога не се е върнал. Но влиянието на баща й до днес се чувства в нейното семейство и по целия арменски свят.

Рубен Севак, по рождение Рубен Чилинкирян, е един от най-ярките представители на арменската литература. Както Уилям Шекспир в Англия или Александър Пушкин в Русия, така и неговата снимка често можем да се видим по стените на училищата в Армения или Диаспората. В Ереван има училище на негово име. През 2013 година в град Ечмиадзин бе открит музей, посветен на живота и дейността на Рубен Севак, а за финансовата част на музея се грижи племенника му Ованес, който е най-големия колекционер на трудовете на Севак.

През целия си живот Шамирам е била възхитена от отсъстващия, но същевременно присъстващ навсякъде баща. Вечно млад, мъж с тъмни и пронизващи очи, млад поет, който успял да превърне в легенда сред мислителите на своя кръг. Стаята на Шамирам е украсена със снимките на любимите й родители. „Те никога не ме изоставят, – казва тя, – донякъде съм останала вечно дете”.

Рубен Чилинкирян е роден на 15 февруари 1885 година, в град Силиври, близо до Константинопол. Убит е на 28 август 1915 година. През годините, докато Рубен е учил в Арменското училище „Берберян” в Константинопол, учителите са забелязали литературния талант на романтичния Рубен, както и зрелостта му още от ранна възраст. През 1905 година той напуска родния си дом и се мести в Лозана, за да изучава медицина в Швейцария. От Западна Европа той започва да кореспондира с арменските вестници в Константинопол. Когато през 1909 година султан Абдул Хамид е свален от трона чрез държавен преврат и на власт идват младотурците, Рубен и неговите арменски приятели интелектуалци започват да издават литературното списание „Сурхандак” (Вестител), което обаче не продължава дълго. През 1910 година Рубен приема литературния псевдоним Севак и издава „Червената книга”, която е сборник на неговата поезия. Цялата книга е пропита с болка от клането на арменците в Адана, извършено само година преди това. Една от поемите – „Последните арменци” сякаш предусеща наближаващия Арменски геноцид. През студентските години в Швейцария, докато посещава столицата на Османската империя през ваканциите, Рубен Севак създава здрави връзки с арменските интелектуалци. От Лозана той кореспондира с арменското издание „Азатамарт” (Борба за свобода).

Като Ромео и Жулиета

Когато разказва историята за срещата на родителите си, очите на Шамирам започват да блестят. „Това е история, по – чудесна от всякаква новела, казва тя. Веднъж, докато се разхожда с приятеля си в Лозана, Рубен вижда едно красиво момиче – стройна, слаба, с руси коси. Той е сигурен, че е видял ангел. Сърцето му изцяло е разбъркано … За да види отново момичето той е готов на всичко. Баща ми искаше да е сигурен за видяното”, обяснява Шамирам.

Това било любов от пръв поглед. Дори век след това дъщеря им трудно може да си представи цялата сила на чувствата на младите влюбени. Този „ангел” е дъщерята на германски офицер, ветеран от франко-пруската война през 1870 година – Елен Мария Апел. Тя учила в един от елитните интернати в Лозана.

„Баща ми всеки ден ходеше да я види. Това не бе лесно, но един ден той успява да предаде на майка ми бележка, молейки я да му каже името си. Тя благоприятно отговаря: „Казвам се Джени”, разказва Шамирам. Един ден Джени спуснала дългата си коса през прозореца, с надеждата, че любимия й ще успее да я достигне и да я погали. Тази история създала суматоха в училишето на Джени и родителите й я преместили в друго училище – в Шамбер, което се намира в Алпите.

Въпреки всички препятствия, влюбените планират как да уловят няколко топли мигове далеч от чуждите погледи. Най-после родителите на Джени разбират за любовта им и заповядват на дъщеря си да се върне в Германия. Отчаяният Рубен я следва, среща се с бащата на избраницата си и го уведомява за плановете им, т.е. да се оженят, след като завършат училището и той да се дипломира като лекар. „Аз ви моля да станете родител и за мен”, му казва Рубен. Дипломната си работа също посвещава на бъдещите си роднини.

През 1911 година родителите на Шамирам се женят в Арменската църква, намираща се на ул. „Жан Гужон“ в Париж. „Баща ми неотлъчно бе свързан с арменските си корени, дотолкова, че се опитваше да направи арменка и майка ми. Например, когато пишеше любовни писма, накрая винаги пишеше няколко букви от арменската азбука”, разказва Шамирам. „Беше невероятно доколко той успя да запази арменската си същност. Той искаше всичко да бъде арменско и затова плати с живота си.”

През 1912 година се ражда първото дете на двойката – Левон. Следващата година Рубен Севак пише книгата си „Страници, взети от книгата на лекаря”, която е сборник от статии, относно медицината.

Завръщане в Константинопол

В началото на 1914 година, преди да е започнала войната, Рубен решава да се върне в Константинопол. Джени е бременна с Шамирам и не е много склонна с това решение. „Баща ми не искаше да чуе майка ми, която бе против този план и постоянно казваше на баща ми, че със своята научна степен може да намери работа навсякъде по света”. Рубен успява да създаде име на знаменит лекар, но мечтае да се върне и да служи на своя народ, да издава медицинско списание на арменски език и да посвети живота и времето си на литературата.

Когато започва войната, Рубен служи в Османската армия и по време на битката при Ченекале бил лейтенант на медицинския корпус. Висшестоящите забелязали смелостта и верността на Рубен. Но когато той се врща в Константинопол, няколко души чукат на вратата и му заповядват да излезе навън. Било 22 юни 1915 година. „Баща ми по някакъв начин знаеше, че повече няма да види майка ми и преди да се разделят й каза да не забрави, че децата й са арменци”, разказва Шамирам. Покрай вълната от арести на арменски интелектуалци Рубен също е арестуван и заточен в Чанкъръ. Там той излекувал дъщерята на Исмаил, палач на арменския народ и един от командирите на турските разбойнически банди. Когато излекуваната дъщеря се влюбва в младия поет-лекар Рубен, турският командир му предлага да смени вярата си, да се ожени за дъщеря му и да живее в безопасност. Но Рубен се отказва от предложението. В последната си телеграма, написана на 28 август, Рубен уведомява жена си, че заедно с приятеля си Даниел Варужан ще бъдат преместени в Аяш. И двамата са убити в един и същи ден, по пътя от Аяш към Каледжик, близо до местност Тюней.

Борбата на Джени

След ареста на Рубен, Джени се обръща към баща си за помощ. Тя се надява, че Франц Апел Дор, почетен ветеран от германската армия, ще може да повлияе на посолството на Германия в Константинопол и властите ще освободят съпруга й. Работата стига до най-високите кръгове, но без резултат. На 2 септември шерифът на Константинопол – Бедри Бей призовава немското посолство да изпрати Джени в Германия, но тя отказва да тръгне без съпруга си. На 11 септември посолството получава потвърждение за смъртта на Рубен.

Джени веднага напуска страната и заедно с децата си тръгва към Швейцария. В трагедията си тя обвинява своите сънародници, които са били съучастници в престъпленията на Турция. „Майка ми се отказа от гражданството си в Германия и през 1918 година получи гражданство на новосъздалата се Република Армения. Тя никога повече не проговори с нас на немски и никога не посети Германия. Въпреки че съм наполовина германка, никога не съм била в Германия”, казва Шамирам.

Още един опит

Малкото семейство се мести да живее в Париж. Джени изпраща писмо до знаменития арменски писател и политически деятел Аветис Ахаронян, молейки го да се погрижи за арменското възпитание на децата й. През 1918 година, когато войната свършва, бащините баба и дядо на Шамирам канят всички в родния дом на Рубен в Силиври, където имали голям имот. „Полетата се разпростираха толкова далеч, колкото погледа стига. Имаше всякакви животни – кози, бикове, крави …”. Когато кемалските националисти изгонват съюзниците от страната, майката на Шамирам се притеснява за живота на децата си и се връща в Париж. „Започнаха разгромите. Баба ми ни качи на първият кораб и ни изпрати в Марсилия. Пристигнахме във Франция през 1922 година, във въшки и мръсотия”, разказва Шамирам. В Париж семейството е прието от Арменската църква. „Нашият учител бе един човек на име Аветис Хампардзумян, богат търговец на диаманти. Той се погрижи за нас и винаги ни правеше чудесни подаръци”, помни Шамирам. Един красив ден майката на Шамирам научава, че Комитас, един от най-великите арменски композитори, ще посети местната арменска църква, което бе нещо уникално. „Той бе болен и почти не излизаше от болницата”, разказва Шамирам. Джени води децата си да видят Комитас. Шамирам никога няма да забрави този ден. „Майка не каза, че сме нейните деца, а каза на Комитас, че сме децата на Рубен Севак. Комитас бе много впечатлен. Този висок човек с широко чело вече бе болен и не можеше да ходи. Когато разбра кои сме ние, започна да плаче”.

От шивач на шапки до военна униформа

Икономическа криза през 1929 година засегнала и учителя на Шамирам, който фалираа. Момичето е принудено да напусне образованието си и да помага на майка си. Тя влиза в сферата на модата и започва да работи в Rue Royal и в Place Vendome, шиейки шапки за известни семейства. За да печели през ваканциите, тя работила и като модел. Шамирам бързо привлича вниманието на момчетата. Но тя твърдо е решена да се омъжи само за арменец. „За съжаление никой не искаше да вземе за жена бедно момиче, като мен”, помни тя.

Преди да започне Втората световна война, Шамирам е работила в сферата на елитната мода, като крои шапки за богатите жени на Париж. „Войната ни заточи от Париж. Брат ми се бе посветил в борбата срещу германците, а аз бях принудена да работя и да се грижа за майка ни. Един от моите приятели ми намери работа в един завод, намиращ се в град Ажен, южна Франция, където шиехме военни униформи”, разказва Шамирам.

След войната Шамирам, заедно с един приятел, предприема пътуване към Ница, което се превръща в едно ново откритие за нея. Шамирам е запленена от небето, планината и морето и решава завинаги да остане там, дори тамошните жени да не се интересуват от модните шапки. На 45 години Шамирам се омъжва за Джои Фолкон, синеок младеж, който кара такси в Ница. „Тогава казах на майка ми, че вече не мога да чакам и е крайно време да се омъжа”, припомня си тя.

Шамирам винаги е била до майка си. Тя казва, че духовете на нейните родители никога не са я напускали. Няколко пъти е била в Армения и с гордост е видяла, как името на баща й е редом до други величия. Тя вярва, че историята на нейното семейство е важна и трябва да бъде разказана. „Винаги съм била спасявана и днес съм една от очевидците. Докато съм жива ще нося моята част на очевидците”.

Шамирам Севак почина на 16 октомври 2016 година, в Ница.

Източник: auroraprize.com

Превод: Нерсес Кетикян

Редактирано: в-к “ПАРЕКОРДЗАГАНИ ЦАЙН”

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *