ЖИВОТ СЛЕД ГЕНОЦИДА: Паскал Манукян, журналист, документалист, писател

Spread the love

13.10.2016, ГАНТЕХ АРАРАТЯН – Животът му е пълен с най-различни приключения. Журналист и документалист, внук на оцелял от Геноцида и 12804811_1751914975030778_4117533550872380528_nчовек, който десетилетия наред е обикалял света, със собствените си очи е видял смъртта по предните линии на историята и се сливал с измъчените хора в различните краища на планетата.

спонсори„От всички професии избрах журналистиката, а от сферите на журналистиката – конфликтите. Често се питам – защо? Отговорът идва чрез думите и картините, които, независимо от мен, се явяват пред очите ми. Аз исках да отразя световните превратности в продължение на 20 години. В последствие разказах и собствените си шокове. Всяко изтезание, което виждах, ме връщаше към съдбата на моето семейство и арменската трагедия. Празните места на собствената ми история допълвах чрез другите. Ние никога не правим нищо ей така, никога!”, казва той. Авторът на тези редове не е човек, който е измъчен, просто той е внук на преживели Арменския геноцид. Той е Паскал Манукян и е роден преди 60 години на 24 април. Този ден е много повече от символичен, той определил съдбата му.

По време на научна експедиция през 1975 година до Якумо, той за първи път се запознава с племето макухе. От този ден до 1989 година, като независим журналист, той е отразил конфликтите по света. През 1989 година Паскал участва в създаването на информационната агенция САРА, в началото като видеожурналист, а после – през 1995-2015 год., като директор на редколегията. Автор е на много бестселъри. В последната си книга, която се казва „Изхвърлените на брега”, разглежда от нова гледна точка незаконната емиграция. В първата книга на Паскал, която се казва „Плодът на търпението” (1982г.), той чрез историята на своето семейство отразява Арменския въпрос. А книгата му „Сатаната в дланта” (2013г.) разказва за него като военен журналист.

НЕГОВИЯТ ГЕРОЙ Е АРАКСИ

Бабата на Паскал от бащината страна – Аракси, е единствената, която е оцеляла от геноцида в семейството. Родом е била от Ерзурум, в селското семейство на Тигран и Чури. Била само на 10 години, когато съдбата обръща живота ѝ. Тя е била най-голямата сред четирите си сестри. Юхабер, „едно крехко момиче” е била на 7 години, а Назели – почти на 4. Имала и още една сестричка, името на която Аракси вече не помнила, когато след 60 години от Геноцида Паскал започва да записва спомените ѝ.

Книгата „Плодът на търпението” преразказва много непоносими епизоди от насилственото изгонване на арменците. Сред най-различните зверства, авторът разказва, как е умряла Чури, изтощена от глад, а след нея и Юхабер. Оставят живи Аракси и малката сестричка – Назели. „Те засипват цялото си тяло с животинска тор, за да избегнат изнасилванията.”, пише Паскал.

Преди да стигнат до пустинята Дер Зор, в Мардин бедуините ги купуват. Един млад арабин заедно с годеницата си през нощта отиват извън града, за да избират робиня сред оцелелите. Вонята била толкова силно, че годеницата на арабина – Асина щяла да припадне. Преодолявайки гнусотата, Асина седнала на коня, обикаля сред момичетата и разглежда за по-издръжливите. Назели е била толкова слаба, че турските жандарми са се съгласили да продадат двете сестри за цената на една. Така сестрите се спасяват. Аракси три години остава при арабската двойка.

„Продавайки се в робство, баба ми намира достойнството си.”, разказва Паскал. Въпреки това, тя много тежко преживява раздялата си със сестра си, когото след една година продават на един сляп дервиш. „Баба ми три години е била робиня в пустинята, научава арабски. Към нея се отнасят относително добре, позволявайки ѝ да запази християнската си вяра. А когато Американската хуманитарна фондация започва да събира от пустинята сирачетата, вземат и Аракси. Господарят ѝ не бил против.”, пише Паскал.

С ВЛАК КЪМ НОВ ЖИВОТ

Когато пътувала към Алепо по пътя взела със себе си едно малко турче и казала: „едно арменче повече ще има на този свят.”

„Всяка година арменският директор на сиропиталището заедно с поздравителните картички към арменската диаспора изпращаше и снимки на момичетата, надявайки се роднини да познаят децата си. Някои бежанци пращаха до директора свои снимки, за да намерят съпруга сред сирачетата и да ги отведат в Аржентина, Франция или Америка.”, разказва Паскал.

Чрез приемната си майка – Марица, която бе родом от Йерзинка, Аракси успява да намери работа в луксозния хотел „Hotel Baron” в Алепо. Един ден Марица посещава Аракси и  казва, че е получила виза за Франция и следващия ден заминава в Марсилия. След шест месеца в сиропиталището Аракси получава писмо. Както е обещала, Марица не я е забравила и в завода за кабели в Лион, където тя работи, е намерила работа и за нея. Аракси през 1926 година напуска Алепо и заминава в Лион.

ТОЙ ГОВОРЕШЕ СЪС СЕБЕ СИ НА АРМЕНСКИ

Дядото на Паскал по бащина линия – Мъкъртич Такян, известен и с името Хайказ, родом е от град Мараш в Киликия. Той е спасен благодарение на кюрдите, заминавал в Гърция и случайно се оказал редом до една мъртва жена, в джоба на която имало документи на името Аида Манукян. Това е било договор между жената и един завод в Лион. Без да се замисли, Хайказ веднага заминава във Франция, за да работи там. В завода той се среща с Аракси. „Техните карти са били поставени една след друга”, отбелязва Паскал. По късно двойката се мести в Модон, в предградията на Париж.

Паскал е роден тъкмо в този работнически квартал. Майка му е била от района Арден. Тя се омъжила за бащата на Паскал – Кайцак, въпреки несъгласието на арменската общност. Младото семейство живяло заедно с роднините си.

„Имаше много жители. Сигурен съм, че за майка ми е било много тежко. В една стая са живели пет човека. Сестра ми, братята ми и аз сме родени в същата къща. Майка ми не искаше ние да научим арменски, защото според нея да си арменец е равно на тесногръдие. Но баща ми казваше, че въпреки всичко един ден арменската идентичност ще се появи.” Тъкмо за това Паскал е озаглавил книгата си „Плодът на търпението”.

„Първата ми книга майка ми не хареса и накрая ми каза, че това ѝ е причинило голяма болка. Баща ми бе починал преди шест години. Майка ми бе извикала католически свещеник, но после каза: „винаги, когато питах баща ти дали се чувства арменец или французин, той казваше – не знам. Но когато оставаше сам, започваше със себе си да говори на арменски. Правилно казваш. Трябва да извикаме арменски свещеник.” В болницата започна голям конфликт между католическия свещеник с тениска на Lacoste и арменския свещеник, който бе идвал с кръста си, с песните и с расото си … След 15 минути баща ми почина. Той искаше да чуе родния си език.”, помни Паскал.

Паскал все още помни историите за избиването на арменците, които е слушал през детските си години, докато през две седмици в неделя заедно с братята си и сестра си е ходил при баба си Аракси. Баба Аракси винаги водела Паскал в Арменската църква, за да бъде близо до арменските си корени, арменската култура и традициите.

БЕЗСТРАШНИЯТ ПЪТЕШЕСТВЕНИК

Паскал е на 19 години, когато напуска семейното си огнище и 8 месеца прекарва на брега на река Амазонка. Той е можел да отиде и в Аляска, както и е намислил, но всъщност, джобовете му са били празни и на него му трябват приключения. При тези пътувания арменската му фамилия много му помага.

„Веднъж в Мексико се оказах в трудна ситуация. Взех телефонния указател и започнах да търся арменска фамилия. Това се превърна в един вид церемония. След това където и да съм ходел, по този начин съм намерил сънародници, които много топло са ме приемали.”, с усмивка разказва Паскал.

През многобройните си пътувания Паскал създава връзки, които досега обогатяват живота му. Като очевидец на Геноцида в Камбоджа, човекът, който бе внук на оцеляла от геноцида, намира думи, за да утешава скърбящите. Последния си документален филм той е снимал с приятеля си, който е журналист в Афганистан, където се установил през 1979 година. „Беше партизанска война. Ние пристигнахме там три месеца преди СССР да нахлуе там.”

В Афганистан той се среща с един млад французин на име Бернар Кушнер, който е работник в хуманитарна мисия на обществената организация „Лекари без граници”. След няколко години той става известна личност. „Той търсеше помощ, за да създаде полева болница. Намерихме един широкоскроен пуштун и един френски опълченец, които много ни помогнаха. Оттогава Бернар стана мой добър приятел.”, отбелязва Паскал.

Когато Кушнер стана министър по хуманитарни програми, пътищата им отново се кръстосваха в Судан, Сомалия, а по-късно и в Косово, където Паскал снима късометражен филм за дейността на Кушнер в разрешаването на конфликтите в Балканите.

ГРЪМ ОТ ЯСНО НЕБЕ

През 1970-те години арменските нападения срещу турските дипломати карат Паскал сериозно да се замисли за арменската си идентичност. Дотогава арменската идентичност за него е нещо лично. След терористичните актове на арменските отмъстители срещу турските дипломати, Паскал отваря кутията на Пандора. Той тръгва при турския дипломат, който е станал жертва на атентат, за да вземе интервю.

Личността на Паскал Манукян е многослойна – между арменското и френското.  През 1984 година, на рождения си ден, заедно с баща си той за първи път посещава Армения. Датата е 24 април. За да довърши тази картина, през 2016 година  на 24 април, на рождения си ден,  с двете си деца – Мерил и Вахе, той отново посещава Армения, за да възпомене 100-годишнината от Арменския геноцид. В една от пещерите близо до манастира Нораванк в Армения те поставят снимката на баща му, в памет на неговото арменско минало.

Източник: auroraprize.com

Превод: Нерсес Кетикян

Редактирано: Варта Берберян-Гарабедян

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *